„Преди да те видя“ от Емили Хоутън – история за истината, която е невидима за очите

С дебютния си роман британската авторка Емили Хоутън успя да завладее сърцата на почитателите на романтичните истории по цял свят. Сега емоционалният и докосващ „Преди да те видя" се появява и на български език, за да потопи родните читатели в затрогваща история за любовта, надеждата и новото начало.

Алис и Алфи се намират само на метри един от друг, докато се възстановяват от опасни инциденти в отделението за рехабилитация. Дълбоко травмирана от преживяното, Алис упорито отказва да се вижда или да говори с когото и да било. Саможива по природа, тя винаги е разчитала единствено и само на себе си. Дори най-голямото предизвикателство в живота ѝ няма да я накара да се промени. Докато не чува гласа на Алфи.

Весел и общителен, той се е заел със задачата да поддържа доброто настроение на всички пациенти. Младежът просто не може да стои безучастен, когато някой има нужда от помощ. Затова, когато на леглото до него се появява нова съседка, която никой няма право да вижда, Алфи е по-любопитен от всякога. Неуморните му опити да развесели Алис в крайна сметка се оказват успешни и стъпка по стъпка двамата неусетно започват да се сближават – без да са се виждали дори и за миг.

Скоро никой не може да разсмее Алис така силно, както Алфи. А той най-после чувства, че е открил някого, на когото може да довери и най-големите си страхове. В среднощните разговори и шегите двамата намират близостта и покрепата, от която толкова се нуждаят. А между тях бавно започва да разцъфтява нещо повече от приятелство.

Дали обаче връзката, която са изградили, може да се пренесе в света навън? Да разкриеш себе си пред другия може да ти донесе повече, отколкото някога си мечтал, но може да донесе и огромно разочарование…

В духа на „Аз преди теб“ и „Вината в нашите звезди“, „Преди да те видя" е сърдечна история, която ни напомня, че приятелството и обичта могат да бъдат намерени дори и в най-трудните времена. Едновременно хумористичен и нежен, този разказ за триумфа над изпитанията е трогателно тържество на борбата с болката, в която да знаеш как да приемеш помощ е половината от успеха.

Из „Преди да те видя" от Емили Хоутън

3
Алис
– Алис, чуваш ли ме? – Гласът беше настойчив, но лек като милувка.
Миризмата я удари в ноздрите.
Противната миризма на кръв, белина и гниеща плът.
– Не говори, ако ти е трудно, миличка. Само ми дай някакъв знак – мигни, размърдай пръсти. Искаме да се уверим, че си будна.
За да се отърве от натрапницата, Алис направи усилие да помръдне с пръсти. Оказа се безкрайно трудно. Какво ставаше? Защо собственото ѝ тяло отказваше да я слуша?
– Браво, момичето ми. Точно така. Справяш се чудесно.
Изобщо не ѝ се струваше така. Имаше чувството, че някой се беше опитал да я напъха в чуждо тяло, което не ѝ беше по мярка, като при това упорито и безжалостно беше опъвал кожата ѝ, но най-после се беше отказал от невъзможната мисия и беше зарязал всичко. Резултатът от несполучливия експеримент беше плачевен и изключително болезнен.
– Ти претърпя сериозен инцидент, Алис, но ще се оправиш. Сега ще повикам доктора и той ще ти обясни всичко. Ей сега се връщам, миличка.
Главата ѝ пулсираше. Имаше чувството, че мозъкът ѝ е станал на пихтия. Опитваше се да сглоби фрагментите от откъслечни спомени, но нещо съществено ѝ се губеше.
Къде беше попаднала, за бога?
– Здравейте, мис Ганърсли. Нали нямате нищо против да ви наричам Алис?
Някакъв мъж с бяла престилка се беше надвесил над нея. Това трябва да беше лекарят. Като млад сигурно е преливал от енергия и ентусиазъм, но сега лицето му изглеждаше уморено, белязано от ежедневния досег със смъртта.
Тя кимна леко в знак на съгласие.
– Чудесно. Е, Алис, както сестрата сигурно вече ти е казала, ти се озова тук след много сериозен инцидент. В офиссградата ви е избухнал пожар, от който, за съжаление, си пострадала лошо. Беше с около 40% изгаряния в различна степен. Наложи се да те оперираме незабавно, но ни предстои още много работа. Искам само да те уверя, че правим всичко възможно, за да подпомогнем възстановяването ти. – По лицето му пробяга неловка усмивка. – А сега, имаш ли някакви въпроси? Знам, че всичко това ти дойде малко в повече…
Думите му я изпълниха с пронизващ хлад. Не, това просто не можеше да бъде истина. Да не би да си правеха някаква лоша шега с нея? Но пък болката беше съвсем истинска. Тя сведе поглед надолу към ръката си. И пораженията бяха реални, колкото и да не ѝ се вярваше.
Стисна очи, сякаш се надяваше току-що видяното да изчезне:
Не гледай. Да не си посмяла да погледнеш.
– Известно време няма да ти е никак лесно – долетяха отново думите на лекаря. – Ще се опитаме да облекчим болката с медикаменти. Сега ще те оставя да почиваш, а утре сутрин пак ще намина да те видя, чу ли?
Тя кимна и изведнъж потъна отново в дълбок безпаметен сън.
***
През следващите няколко дни Алис успяваше да остане будна за все по-дълги промеждутъци от време и мозъкът ѝ лека-полека започваше да функционира отново и да асимилира околната обстановка.
Която можеше да се опише с една дума: потискаща.
Втората дума, която ѝ дойде наум, беше „бездушна“. Мястото изглеждаше някак… застинало, въпреки че някакви хора непрекъснато се суетяха нагоре-надолу, вършеха нещо, проверяваха нещо, записваха нещо, разговаряха помежду си. Алис осъзнаваше, че е жива само благодарение на машините, към които беше прикрепена. От нея излизаха толкова много тръбички, че на моменти тя губеше представа кое е част от самата нея и кое – придатък. Лежеше като парче месо и се оставяше да я боцкат, дупчат и коментират, все едно я нямаше в стаята. Свикна да отмества поглед и да оставя съзнанието си да се рее и да блуждае. Това донякъде помагаше. Но всеки път, когато погледът ѝ неволно попаднеше на обезобразената ѝ ръка, доказателството беше налице. Бяха я измъкнали от пожара, но той се беше постарал да остави траен отпечатък върху нея. Беше белязана завинаги.
Цялата лява половина на тялото ѝ беше обгорена. Разтопена като восък от пламъците. Алис с часове се взираше в тавана или държеше очите си затворени, за да се отърве от непоносимата гледка. Но едничкото ѝ истинско спасение беше сънят. Мястото, което ѝ предлагаше милостиво убежище и където не чувстваше болка.
Сънят я избавяше и от безкрайната върволица от хора, които все проверяваха как е и си отбелязваха нещо, все едно беше някакъв лабораторен експеримент. Неведнъж си беше задавала въпроса как ли се чувства някой, за когото се грижат – всеотдайно, без да поставят условия. Е, сега имаше възможността да го изпита на свой гръб, и ѝ идеше да закрещи от унижение и безпомощност.
Съзнаваше, че лекарите и сестрите просто си вършат работата, но въпреки това ситуацията ѝ се струваше непоносима. Влудяваха я и непрестанните им опити да завържат разговор с нея, само защото бяха забелязали, че няма никакви посетители. Какво право имаха да я съжаляват?! Волю-неволю трябваше да се примири с докосванията, въпреки че потръпваше вътрешно, но състраданието им беше онова, което преливаше чашата.
Затова, когато сънят така и не идваше, тя се преструваше на заспала, докато се суетяха около нея, за да си спести погледите им. А и все се опитваха да я заприказват, но Алис упорито мълчеше. Отначало беше прекалено болезнено да издаде и звук – пушекът беше увредил дробовете ѝ. Вдишваше литри кислород, но въпреки това възстановяването беше мъчително. Огънят не само здравата я беше опърлил, но беше поразил и вътрешностите ѝ.
Ако на това му се казва „да извадиш късмет“…