Кой печели първите избори в „Гълъбария“ – новия роман на Стефан Коспартов

Авторът на бестселъра „Когато капят кестените“ с разтърсващ роман-алегория на българската действителност в първите мигове на преход

След впечатляващия дебют „Когато капят кестените“, който успя да спечели сърцата на читатели и критици, сценаристът и писател Стефан Коспартов ще зарадва своите почитатели с нов роман. На пазара вече може да откриете „Гълъбария“ – духовита и красива, понякога трагична приказка за непостижимата любов, която срещаме веднъж в живота и невинаги разпознаваме. Героите се лутат между ежедневието и мечтите си, за да открият, че единственият път към щастието е изпълнен със страдание и борба за споделеност.

Стефан Коспартов ни въвежда в своя наглед познат, но всъщност магичен свят на неудовлетворени копнежи, в който сенките на мъртвите често са по-реални от мъката на живите.

Осъществимо ли е желанието на героите да полетят, или несъвършената човешка природа ще надделее над божественото? Комунизмът ли е виновен за всичко – и могат ли хората да гласуват да са щастливи?

Възможни отговори на тези въпроси са скрити на страниците на оригиналната творба от българския сценарист, която възкресява броени часове от близкото минало, в които се предопределят годините напред – първите избори след падането на комунизма и всички надежди и страхове, които те възбуждат.

Сред тези 222 страници читателят ще се срещне с познати и непознати образи, с които ще се посмее, които ще го разгневят или заради които ще поплаче. Защото при хората, за разлика от при гълъбите, човешкото остава твърде човешко.

Безмилостното перо на Коспартов не подминава абсурдите на времето. С прийомите на гротеската авторът създава ярък портрет на България в началото на 90-те години на миналия век. Портрет, който не пести тъмните щрихи, но също така успява да запази и най-ценното.

Защото в тази причудлива страна „Гълъбария“ вярата в човека понякога е почти невидима и неуловима, но винаги е някъде там – спасителната сламка в най-мрачните мигове. Стига човек да полети високо и да се осмели да погледне към миналото.
 

Из „Гълъбария“ от Стефан Коспартов

ГЛАВА ПЪРВА: СУТРИН
 

Квазимодо обичаше изгрева. От мястото си под балкончето на Диди той не можеше да го види, но усещаше кога идва и настъпващата светлина радваше душата му. Бързаше да се измъкне от кашоните, които използваше за постелка, и започваше да живее. Нощта не беше за него, чувстваше се самотен и тъмнината го плашеше. Освен това нощем се появяваха клиентите на Диди, а той знаеше, че те идват, за да галят тялото ѝ, и това го натъжаваше. Ето защо, когато усетеше изгрева, той изваждаше счупения тромпет, който беше намерил в кофата за боклук, и го надуваше. Така известяваше на света, че е дошъл новият ден и хората трябва да бъдат щастливи. Не можеше да си представи, че някой може да бъде нещастен, когато има дом и не трябва да рови за храна в боклуците. Дори той беше щастлив понякога – особено щом Диди му се усмихнеше сутрин, когато отиваше до сладкарницата да си купи кифлички. Само дето напоследък кифличките изчезнаха. Въобще много неща за ядене започнаха да изчезват, това си личеше и по кофите за боклук, имаше все по-малко отпадъци, от време на време се налагаше да гладува. Днес обаче беше намерил една почти непокътната баничка, истинско пиршество!
Едва се беше зазорило, когато първа от кооперацията излезе партийната секретарка Клавдия Чернева. Тя живееше на втория етаж. Собственикът Добри Попхристов го беше отстрелял Народният съд и току-що задомилата се Чернева си издейства заповед и се настани с мъжа си в опразнения тристаен апартамент срещу някакъв символичен наем, определен от държавата за специални случаи. „Добре ми е така – обичаше да обяснява тя, дори и без да я питат. – Хубаво се живее в жилището на гадовете. Имаш чувството, че си им извадил джигера и го печеш във фурната.“ Зла жена, тя го кръсти Квазимодо и прякорът така му се лепна, че сега никой не помнеше, че се казва Петко.
Квазимодо понечи да се пъхне под балкона, но Чернева го спря.
– Не бягай! – каза му тя сърдито. – Още си тука само защото не съм се оплакала на кварталния. Искаш ли да го направя?
Квазимодо наведе глава.
– Може и да не го направя, но искам днес да гласуваш. С червените бюлетини, както ти обясних.
– Мен ме няма в списъка – опита да се оправдае мъникът.
– Казах ти вече.
– Ще те впишем – отвърна Чернева. – Аз защо съм там. Всички имат право да гласуват. До обяд да си се появил. Иначе знаеш какво ще се случи!
По тялото на Квазимодо мина конвулсивен гърч и той се сви на топка от страх. Така го намери писателят Борис Стефанов, който живееше в мансардата под покрива с гълъбите.
Квазимодо не четеше книги, но беше чувал, че Борис не искали да го публикуват и той престанал да пише. Тъжна работа. Преди това направил сделка със стария Пелитов, бащата на Ла Куку, дал му романа си. Както Квазимодо му даде апартамента си за петстотин лева, след като почина майка
му.
– Ще живеем заедно – каза Пелитов. – Аз ще се грижа за тебе, нищо няма да ти липсва.
Но след това го изгони на улицата. Добре че беше балкончето на Диди да се приюти отдолу. А петстотинте лева държеше в една платнена торбичка, която използваше за възглавница. Можеше да ги даде на Ла Куку, ако тя се съгласи да му върне жилището.
Борис нещо се засуети на входа.
– Здрасти – каза му Квазимодо. – Искаш ли баничка?
Писателят не искаше баничка. Никой не искаше от храната му, хората не знаеха колко е вкусна. Даде малко на гълъбите, на тях им се услаждаше. Появи се и братовчедка му, тя сега живееше сама на петия етаж.
– Искам си апартамента – каза ѝ той сърдито. – Баща ти ми го открадна.
– Баща ми е мъртъв – сопна му се тя.
Все така му отвръщаше. Какво друго можеше да му каже? Ела да живеем заедно? Нее, отдавна вече не се надяваше на това. Но можеше поне да я обере. Да ѝ вземе нещо ценно. Затова я чакаше да излезе някъде, но тя дни наред се въртеше около входа и гледаше колите, паркирани под прозорците ѝ. Какво толкова ѝ пречеха? На него му правеха малко завет, няма лошо.
Вратата на балкончето се отвори и отвътре излязоха Диди и Пешо Фаса. Квазимодо веднага се покри в нишата. Пешо често го биеше, няма друг толкова лош човек!
– Триста лева – каза Диди. – Дължа ти триста лева.
– Дължиш ми много повече – отвърна Пешо. – Дължиш ми всичко, което имаш. Но да речем, че другото ти го опрощавам. Защото съм добър. Коя курва в махалата може да се похвали с такъв благодетел? Но петдесет процента са си петдесет процента, от това няма мърдане. Или предпочиташ да те пребия?
– Ще ти ги върна – каза Диди. – Обещавам. Просто ги дадох на брат ми. Не съобразих, мислех, че ще изкарам още.
Пешо я удари силно в корема.
– Искам ги до утре. Иначе ще имаш неприятности.
– Знам. Ще ти ги върна, само не ме бий.
– Няма, ако не си го заслужиш. Сега отивам да гласувам, ти няма ли да ходиш?
– Аз се водя на адреса в Пазарджик. Няма да се разкарвам дотам. И без мен ще минат.
Пешо тръгна към Френската гимназия и Квазимодо се измъкна от прикритието си.
– Мръсник! – каза той глухо. – Иска да те бие. Някой ден ще взема една лопата и ще му я счупя в главата.
Диди седна на стъпалата, които водеха към улицата.
– Ти не се меси – каза му тя уморено, – че ще вземе и тебе да набие. Дължа му парите, не ги разбираш тия работи.
– Нищо не му дължиш. Мъжете на теб ги дават.
Диди го погледна учудено.
– Ти знаеш ли защо при мен идват мъжете нощем?
– Знам. Не съм дете, нищо че съм нисък. И знам, че си тръгват доволни, познавам по походката.
– Горкичкият! Сигурно ти пречат да спиш?
– Аз отдавна не спя. Само лежа със затворени очи. Тялото ми е малко и няма нужда от сън.
– Аз не мога така. Ако не поспя поне малко, ще се побъркам. Затова сега отивам. Ти ще ме пазиш, нали, Петко?
Само тя го наричаше Петко. Сърцето му се изпълни с нежност. Искаше да я погали, но знаеше, че тя ще се дръпне. Хората не обичаха да ги докосва.
– Ще те пазя. Спи спокойно, красавице.
Диди се прибра в апартамента си и Квазимодо остана сам. Дали да не разгледа кофите за боклук надолу към „Раковска“? Рано беше. Хората изхвърляха най-хубавите неща сутрин, когато отиваха на работа. Реши да огледа стълбището, можеше някой да е изпуснал нещо. Тръгна нагоре, но не откри нищо интересно. Долепи ухо до вратата на Ла Куку и му се стори, че чува дишането є. Някой от тези дни няма да те има и тогава ще вляза. Ще ти взема най-ценното, за да видиш какво е. Ти само почакай! Квазимодо продължи нагоре към тавана. Общото помещение беше отляво, отдясно беше мансардата на Писателя. Лявата врата не се заключваше и Квазимодо плахо пристъпи в прашното преддверие. Куп стари мебели задръстваха помещението и му придаваха вид на склад за вехтории. Квазимодо заобиколи един строшен гардероб, отмести няколко стола и отвори вратата към терасата.
Защото на покрива на кооперацията имаше тераса. Там се очакваше живеещите да простират прането си, за да не виси по балконите, но разбира се, никой не го правеше и терасата служеше повече за разходка на гълъбите. Квазимодо пое дълбоко дъх и усети, че не е сам. На ръба на терасата стоеше Ла Куку и гледаше надолу.
– Не стой там – каза Квазимодо. – Опасно е.
– Опасно е за онези, които ги е страх от смъртта – каза Ла Куку.
Един сив гълъб с лилаво-червени гърди и черна ивица на крилете направи плавен кръг и кацна на терасата.
– Този е нов – каза Квазимодо. – Не съм го виждал досега.
– Ето, него не го е страх от високото. Колкото по-високо, толкова по-близо до Бога.
Гълъбът клъвна една несъществуваща трохичка и погледна Ла Куку с оранжевото си око.
– Той ме разбира – каза Ла Куку. – Няма нужда да му обяснявам. Ти откъде знаеш, че е нов?
– Кацна първо на терасата. Ако беше от старите, щеше да отиде под стрехата, където спят.
– Изглежда изморен. Сигурно идва отдалече.
– Сигурно. Идват заради Бялата. Тя трябва да си избере жених. Няма да е лесно.
– Нищо не е лесно на този свят. Няма как да полетиш, ако не си птица.
– Няма как.
Ла Куку мина покрай странника и се отправи към стълбището. Черната жилетка висеше на гърба ѝ като пречупено крило.
– Хей! – каза Квазимодо на новия гълъб. – Искаш ли баничка?
Птицата разпери опашка и нададе дълбок гърлен звук.
– Музафер – каза Квазимодо. – Значи се казваш Музафер. Приятно ми е. Аз съм Квазимодо. Така ме наричат, защото съм нисък и гърбав. Ще ми бъдеш ли приятел, Музафер?
Гълъбът изгука отново и се завъртя на място.
– Благодаря ти. Аз нямам други близки. Ето, оставям ти баничката. Може после да хапнеш. Аз си тръгвам, ти си почини.
Квазимодо тръгна надолу по стълбите в приповдигнато настроение. Трябваше по-често да излиза на терасата. Особено сега, когато си намери приятел.