„Вещерът: Сезонът на бурите“ от Анджей Сапковски се завихря отново по книжарниците

Предисторията на Белия вълк заживява нов живот година преди появата на втория сезон на хитовия сериал

 „Вещерът“ от Анджей Сапковски се превърна в една от най-успешните и влиятелни фентъзи поредици на последните няколко десетилетия. Историята на Гералт от Ривия първо вдъхнови популярната серия от игри „The Witcher”, a през 2019 г. оживя и на екран под формата на хитовия едноименен сериал на Netflix с участието на Хенри Кавил.

Литературното пътешествие на Белия вълк също продължава. Преди да се е появил втори сезон на екранизацията, на пазара се появява ново издание на „Вещерът: Сезонът на бурите“ –предисторията на легендарния герой, която може да се чете самостоятелно от останалите седем книги („Вещерът 1: Последното желание“, „Вещерът 2: Меч на съдбата“, „Вещерът 3: Кръвта на елфите“, „Вещерът 4: Време на презрение“, „Вещерът 5: Огнено кръщение“, „Вещерът 6: Кулата на лястовицата“ и „Вещерът 7: Господарката на езерото“).

Преди да се срещне със своето Предопределение и да промени хода на историята, Гералт беше просто вещер. Наемник, който скита по света и унищожава чудовища. Независимо къде се крият и каква форма приемат. Достатъчно е някой да плати цената.

В крайбрежния град Керак някой иска да използва услугите на вещера, но не е готов да даде нищо в замяна. Вместо това си мисли, че може да използва хитрост и да вкара Гералт в машинациите си, но скоро ще осъзнае своята грешка.

Защото ядосаният вещер е още по-опасен и няма да се спре, докато и последното чудовище не бъде унищожено. Независимо от това колко ще му струва отмъщението.

„Вещерът: Сезонът на бурите“ предлага пленително запознанство с магическия свят на Сапковски за всички, неизкушени до момента от обаятелната сила на историята за Белия вълк, както и топло посрещане на вече запалените почитатели.

Сред страниците на това издание се появяват персонажи, добре познати на читателя: верният приятел на Гералт, бардът и поет Лютичето, както и неговата любима, коварната магьосница Йенефер, но на сцената пристъпват – буквално и в преносен смисъл – герои от съвсем други приказки. Хора, не-хора и изваяни с магическо изкуство твари.
Буреносен и наситен с неочаквани обрати, жестоки предателства и напрегнати битки, този роман е изумителна плетеница от най-доброто от всички книги в поредицата. Както и достойно завръщане у дома – в един почти реален свят, в който чудовищата живеят сред нас. Историята продължава.

Из „Вещерът: Сезонът на бурите“ от Анджей Сапковски

Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно невзрачен. С други думи, не се отличаваше много от останалите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.
– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.
След малко, така и недочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нахвали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето оттам е по-кратък, а глупаците минават... Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са такива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Сигурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия и потопи перото в мастилницата.
– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник... А и си спасил живота на онези хора... Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби. – Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна оттук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя вина.“
Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.
– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода, – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?
Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеряваше да си признава това.
– Арахноморф.
Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвайки се да повтори.
– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
– Не.
– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, сложи кръст или някакъв друг знак.
Вещерът взе подадената му сметка и я обърна срещу светлината.
– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чиновника.
– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за петдесет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях брадичката си.
– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...
– Не разбирам.
– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...
– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?
– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкова важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?
Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.