Но ДНЕС не България прави своя избор, а Северна Македония

Кирил Пецев

Отказът на България да подкрепи Северна Македония за начало на преговори за членство в Европейския съюз е логична стъпка в посока изваждане на двустранните ни отношения от илюзиите на лицемерното балканско добросъседство. Яростната антибългарска кампания, обладала политическите среди при съседите, е ясно доказателство за правилността на решението. То не засяга правото на новата държава на Балканите да се развива самостоятелно и независимо, а защитава правото на България да не допуска паразитиране върху националната ни история и достойнство.
 

Някои неща вече трябва да се казват "тет а тет" или както казва народът от двете страни на границата: „Право куме, та в очи.” Трябва отново да се посочи, че въпросът за автономията на Македония винаги е бил български въпрос като част от идеята за национално обединение.

С етнически геноцид и политически репресии противниците на българското обединение, не без участието на София, го превърнаха в братоубийствена месомелачка, в която са миксирани истини с полуистини и откровени лъжи, даващи енергия на върл македонизъм.

Факт е, че в него са вградени последните остатъци от действаща повече от столетие доктрина, отразяваща консенсуса на Изтока и Запада, че на Балканите не трябва да има голяма и монолитна българска държава.

Райхщадското споразумение не е случаен епизод в този консенсус. Страх или интереси отразява той. Каквото и да е, но факт е, че през последното столетие се предприемат всякакви мерки, за да се попречи на възстановяването на българската държава в нейните етнически, религиозни и географски граници. Няма дипломатическо или следвоенно решение, което да не отразява тази доктрина на лицемерието. Основни консуматори на страничните ефекти от този консенсус са съседите. С покровителството на големите - Австро-Унгария, Англия, Франция, Русия и други, те осъществяват нагъл и безнаказан геноцид над българския етнос в подарените територии.

В тази логика се замислям дали Турция е тази, която е нанесла най-големи поражения върху българския дух и държава. От тази гледна точка днес и България, и Северна Македония са жертви на една лицемерна политика, която винаги е обслужвала чужди интереси. Разделяйки ни, тези благодетели сега се самонатоварват като европейски ментори да търсят компромисна формула за нещо, което е пределно ясно. Но ако стане по-ясния начин тогава правилото "Разделяй и владей!" няма да е валидно и ще се компрометира голямата идея - омразата да стане хронична и противопоставянето драматично.

В тая връзка сега някои се опитват да внушат чувство за вина на България заради позицията към Северна Македония.

Но ДНЕС не България прави своя избор, а Северна Македония. Тя трябва да реши къде иска да бъде - при корените си с ясна историческа доктрина за принадлежност към българската история и дух или при илюзията, създадена от общите ни врагове.

А и нещата не са такива каквито изглеждат. Цивилизационният избор, който България беше принудена да направи се оказа национална катастрофа. Очевидно не беше отчетено, че светът е навлязъл в ерата на постистината и не споделя общ разказ за своето минало, настояще и бъдеще. На кантара на постистината са поставени традиционни ценности като родолюбие, родителство, синовна привързаност, национална принадлежност, човечност, хуманизъм, отговорност пред живота и здравето, като всичко това се принизява единствено до свободата на личността да не вярва в нищо. Хората вече не вярват в съществуването на обективни истини, няма нищо безспорно или всичко е спорно, така че лъжите спокойно минават за истини, стига това да служи на неясни глобални цели.

Днес постмодерният упадък превръща в ад страните, където се е настанил. Не е нужно да се оглеждаме много, за да установим къде е Адът. Не са пощадени даже и САЩ. Постмодерният упадък дефилира с фрази, които мотивират съзнанието с благородни каузи, но крият истинския смисъл. Да кажем борбата за върховенство на правото. Красиво за простолюдието и удобно за елитите. Защото върховенството на правото не означава върховенство на справедливото, а върховенство на законите, които са си приели в защита на новия разказ за света, в който няма място за всички. Когато децата ни учат в училище или от масовата култура, че старите безспорни истини всъщност са спорни лъжи и че единствената истина е да не вярват, тогава единственото бъдеще е адът, който не изключва в една или друга форма гражданската война. И ние ставаме неспособни да изречем истината, от страх да не си навлечем гнева и възмездието на някакви господстващи субекти. А ако се абстрахираме от страха трябва да кажем, че западната цивилизация, към която гледахме с респект и уважение, вече изглежда жалка с опитите си да докаже, че просперира върху фундамента от свои заслуги, а не върху хищническите си действия към беззащитни и доверчиви до наивност народи. И когато все повече се ограничава ресурсът, върху който стои, все повече се вижда истинската и същност.

Та да се върнем към темата Северна Македония. Не сме наивници и знаем, че в ерата на постистините твърде е възможно българските политици да дадат крачка назад, защото известно е, че не ние караме влака. И колко да пускаме пара, тя отива в свирката, а тягата се прави на друго място и не се знае до коя гара ще ни отведе. „Триглавата ламя” се готви да отхапе нови балкански територии, представяйки процеса като един споделен общ разказ за минало настояще и бъдеще. Но в ерата на постстините този общ разказ е сглобен по-скоро от илюзии, отколкото от реалности. В тях Северна Македония трябва да направи своя цивилизационен избор и явно смята, че катастрофата е само български патент.